Снежинки ледени
капят по душата ми.
От спомени болезнени
замръзва тя.

Снежна буря
се завихря във главата ми
и не мога да се преборя
да я спра.

Адът е замръзнал,
хаос просъществува,
в миг превърнал
вечността.

Дали ще изгрее
някога слънце
в мрака
на мойта душа?

Дали ще разцъфнат
лилии някакви
и ще хвръкнат
крилати същества?

Дали ще запея
песни тъй радостни,
че да стопля
своята тъга?

Не, няма, защото
адът ще е самотен без мен.
И хаосът не може
да остане несподелен.

А тъй красиво е всичко
в дълбините на мрака,
че не ще позволя
да изгние в забрава.

Любовта ни може да угасне,
но ще останат искри.
Любовта ни може да загине,
но през вселени ще проехти.

Любовта ни е жива мистерия,
отзвук на нежни слова.
Тя е трагична феерия,
със крехка коварна съдба.

Любовта ни е страстно желание,
обречен съюз неделим,
любовта ни е плахо стенание,
опасен пожар необратим.

Любовта ни е вик в тишината,
и досег до славния бряг,
любовта ни е поглед в мъглата,
оцелява през мъка и страх.

Любовта ни е сила болезнена,
тя е пламък, който вечно ще гори,
ще е с нас, макар и отречена
до последен дъх и всякакви беди.

Били ли сме някога живи,
наистина живи и дишащи
или родени сме вече сънливи
от немощ и страх агонизиращи?

Били сме отдавна забравени
без диря, без път в пустошта.
Били сме все пренебрегвани
като бездомни сиротни деца.

Били сме и нявга щастливи,
по бледите устни- усмивки,
може би сме били талантливи
с мисловни чудати извивки.

Били ли сме някога живи,
наистина живи и дишащи
или сме бродещи мъртви,
тленници неми, рушащи?

Небето е едно такова....
розово,
с известни нюанси на сивото и пурпурното.
Сивото отразява мъглата, разгърнала се в душата ми напоследък.
Часът е шест и тридесет и пет сутринта, когато е леко трудно да съществуваш.
Но на небето това не му пречи.
То умело съчетава цветовете на заранта,
превръщайки ги в най-разнообразен набор от картини.

Няколко намокрени цигари

Сълзите стичат се по-бързо и от дъжд,
неравномерни капки приземяват се
върху запалената ми цигара неведнъж
и капят като из ведро.

Полувинчато се усмихвам и си дръпвам,
а пушекът издишам кат` отрова.
Цигарата гори, ала не със огън,
а с болка стара или нова.

Огънят угасва, хвърлям фаса
и паля си аз втора.
Ала в същия момент отронва се
сълза поредна, нейде взора.

Сълзите капят, очите ми са
в наводнение.
Цигари паля една след друга,
бидейки в светло неведение.

И край. Тютюн така и не остана.
Само трохите и огризките от
огорчение. Нека,нека престане
да вали в ядрото на моя живот.

Тик-так

Тик- так, отброява часовникът .
Тик- так и времето лети.
Тик- так, така приключва грешникът.
Тик- так и гибел го сполети.

Тик- так, къде отиде, клети?
Настани ли се във вечността?
Тик- так, загубен си вовеки,
но не и в паметта.

Тик- так, могъл би ти да дишаш,
 през чуждий гръден кош.
Тик- так, само ако се вслушаш,
в гласа на нестихващата пустош.

Стените са празни и кухи,
викове раздират тежкия въздух.
Слухът ми стене, жалее,
смехът е изкуствен и сух.

 Като че спряло е всичко,
сякаш е стар стенен часовник.
Тишината руши и едничкото
останало в мене живо и толкоз.

Всяка една молекула от мене боли,
всяко кътче на душата ми е в агония.
Какво да направя, кажи,
от нея да се оттърва, прогоня я?

Стоя си аз, заблеяна нанякъде, и изведнъж слънцето озарява лицето ми внезапно. Един светлинен лъч проследява лявата страна на тялото ми, минавайки през врата, стигайки до китките ми и после- пръстите. Заглеждам се в собствената си кожа, тази мека плът, която ненавиждам по разни причини, та съзерцавам как яркостта на слънцето я кара да блести, да грейне. В следващия момент осъзнавам, че не мога да понасям да наблюдавам кожата си, но нещо в мен трепва, когато си представя твоята, озарена от толкова много светлина. Нещо в мен трепва при мисълта за късна утрин, ранен обяд, ако щете, когато съм се събудила, а лъча светлина, процеждащ се през процепа на завесите, топли лицето ти и огрява всяко едно малко несъвършенство, всяка една частичка от теб - затворените ти очи, отпуснатата спокойна физиономия, забавеното ти дишане, всичко. Настръхвам от картината, която без да искам, несъзнателно, обрисувам в най-малки детайли в съзнанието си.
Проклето да е това мое въображение. Понякога ме съсипва.

Нима не е приятно
като някой целува ти усмивката
прекрасна?
Нима не е стоплящо, уютно?
Но целува ли ти той сълзите,
най-ужасните,
това е, знай, най-чудно,
това е то любов.

Защото те обичам.

Защото те обичам.
Защото те обичам, не мога да спя нощем. И стоя будна до ранните часове на утрото, чудейки се как да те превъзмогна. Никога не съм брояла овце и тем подобни, но и не мисля да опитвам. Вместо това, бих искала да изследвам броя вдишвания и издишвания, които правиш, докато ме гледаш право в очите с онзи отвеян, влюбен поглед. Бих искала да преброя всяка една твоя мигла, да докосна лицето ти и да се почувствам спокойна.
Защото те обичам, не мога да мисля денем. Мира не ми даваш. Да застана на едно място, да се успокоя, се превръща в мисия невъзможна. Трябва да дишам учестено, заради липсата ти, вместо заради страстните ти целувки.
Не мога. Не издържам. Прекалено е изтощително, прекалено боли. Не усещам тялото си вече от болка. Не чувам мислите си. Единствено ти си се загнездил в съзнанието ми и не мога да се оттърся от теб.

Искам просто да избягам. Да хвана любимият си човек, старото си колело, кутията цигари и бутилката водка и просто да изчезна нанякъде. Да се чувствам свободна, да препускам през различните кътчета на света, да виждам различни хора, различни картини, ситуации, да вкусвам мириса на природата навсякъде. Да се чувствам свободна.
Искам да се забравя. Да съм толкова погълната от всичко, че да не мога да се сетя дори името ми как е. Искам почивка. Жизненоважно ми е.

Що е то?

Що е то, красотата?
Що е то, любов?
Може ли някой, моля, да ми каже.
Или пък не, недейте.
Толкова е просто всичко,
че само се дразня как
сами го усложняваме.
Чувствай и ще откриеш отговорите,
чисто и просто. Друго се не иска,
друго не ти трябва.
Истината се усеща отвътре, а с нея
и всичко останало.
Просто вярвай в съвършенството на
неусложнените неща и ще видиш,
че те сами придобиват смисъл.

Аз кървя, а душата ми тлее.

Омраза.
Кръв се лее по пода.
Излиза право от душата
и тежко се приземява
с притъпен празен звук.
Омраза, но не каква да е,
а най-ужасната, всепоглъщата,
унищожителна - себеомразата.
Аз кървя, а душата ми тлее.
Погледът, насочен към белия таван,
гледа и не осъзнава.
Изцедена съм, нищо не остана от мене,
и точно тогава, в този последен момент
преди да изгубя съзнание,
се прераждам и събирам сили наново
да продължа
да страдам,
да стена.

Ограничеността хорска
трови ми душата.
Сърца имат, пък не чувстват.
Очи имат, а дали виждат?
Сетива имат, ала не усещат.
За какво им е живот, като не живеят?
Не допускат до себе си
мисълта едничка,
че светът не само ни носи
на гърба на една птичка
с отрязани крила, ами
понякога трябва да се
потрудим, уви,
та да ни оценяват, нали?

Ех, пусти егоисти,
не чакайте все наготово.
 Пуснете се вие по мръсната писта,
пък после отново
очаквайте своя успех на чужд гръб
и скептично гледайте тоз,
който се труди и скръб
го е увила дотолкоз,
че не може да се оттърси.

Аз бях...

Аз бях съвкупност от буреносни мисли и чувства. Аз бях светкавично първична, често това ми изиграваше лоша шега. Бях прекалено иррационална, почти като тайфун препуснах през света, без да се спра и да се огледам. Бях по-лекомислеща, по-непринудена и необременена.
 И изведнъж...
Вече не бях тези неща. Вече не знаех какво съм. Не можех да се определя. Бях мъглива сянка, мираж, неидентифициран обект. Бях просто призрак, витаещ в тъмнината. Може би все още съм такава, каквато бях преди, може би съм и много повече. А може би никога няма да разбера каква точно съм.
Подозирам, че просто съм се научила как да се прикривам, толкова добре, че сама не мога да се разгадая. Което е някак трагично от своя страна, но съм принудена да се науча да живея с фактите.

Блажена тишина.
По здрач.
Уморени погледи,
семпли въздишки,
меки ресници,
плавно затварящи
завесите на очите.
Тиха музика,
погледи бегли,
миризма на кафе
и френски кроасани.
Жарки докосвания,
приканваща плът,
ухание прелестно
на любов.
Знаете, мога до утре
така
картината да си
доукрасявам,
но това, което не
знаете, е -
душата си бих продала
да я превърна в
реалност.

Непознатата

Прозорецът на сърцето ми
трудно се отваря,
особено когато става дума
за поквара.
Защото, мили, трудно преживявам
омраза и раздяла.

Едното не е свързано с другото,
но и вървят ръка за ръка.
Смях, целувки и милувки,
ала предателството идва си така.
А, признавам си, не съм от хората,
всячески избягващи сблъсъка.

"Атаката е най-добрата защита",
и аз се съгласявам.
Страх от нараняване в сърцето
самичка аз си всявам.
Не питайте ме после как пламъците
от пожара изгасявам.

Сама не зная, но успявам
да затръшна вратата
на своето изстрадало същество,
та личността засегнатата
отдръпва се от мене мигом
и пак оставам непознатата.

-

Едно време мислех, че да си "порасъл" е велико.  Че минеш ли една известна възраст всичко става прекрасно, човек става свободен, сиреч щастлив. Предполагах, че достигайки тази възраст, всичко ще придобие смисъл, всичко ще е по-ясно и приемливо. Исках да стана "голяма", за да намеря отговори на всичките въпроси, изникващи в съзнанието ми през годините на моето израстване, отекващи в краищата на мозъка ми в малките часове на деня.
Ала никой не ми каза, че нещата стоят точно обратното. Че пораснеш ли, идват проблемите. Сериозните проблеми. Никой не ме предупреди, че вместо свободна, ще се чувствам затворена в себе си, сякаш някой ми налага духовни прегради, през които не мога да проникна. Никой не се осмели да ми признае, че животът е ад ; че ще има дни, в които ще ми се иска да отнема собствения си живот само с един бегъл поглед в огледалото. Никой не ми сподели, че ще се мразя дотолкова, че ще изливам реки от сълзи ден и нощ, че ще боли толкова много, сякаш пробиват плътта ми сантиметър по сантиметър с дълги, остри игли. Никой, по дяволите, не ми каза как ще се чувствам по-изгубена от всякога и ще се лутам в бездната на самотата, докато мъгла е обвила изстиналата ми душа. Никой, абсолютно никой не ми обади тайните на "порасналите хора" и как те жалко се крият в банята нощем, съдирайки си същността от рев по изгубени надежди. Никой не рече "Съсипваш се сам със силата на грозните мисли, витаещи в ума ти." и никой не се опита да ми покаже, че животът всъщност ни поднася само въпроси, а отговори- рядко, ако сме късметлии. Но най- вече никой не поиска да ме предупреди, че и от споделена, и от несподелена любов кръвта ти кипи, макар че най-страшно е, когато сам не се обичаш.
А може би, подозирам, по-добре е тъй. И без това знаем, че дори да ме бяха предупредили, нямаше да ги послушам, клетата аз. По- добре е, че се уверих сама - по този начин сама ще се излекувам от раните, нанесени ми в процеса на ставане "голяма", сиреч "зряла". Защото всъщност зрели хора няма, само такива, които са прекалено плахи и дребни по душа, че да се впуснат в приключението на порасналите инфантили.

Есен

Ах, Есен.
Тъй прекрасна, тъй уютна, тъй изпълнена с живот.  А казват, празна и студена била тя.
Вървейки по улиците, съзерцавам пейзажи от дървета, обагрени в червено, оранжево, кафяво, жълто. Листата се сипят, сякаш са дъждовни капки, очакващи момента, в който ще докоснат земята  и ще образуват шарена постеля. Във въздуха се носи специфична миризма на хлад, примесена с пушек от комини. Обожавам този мирис.
Нощем се спуска мъгла, която грижовно увива къщурките в своята пелена и ги пази, закриля. Мъждукат светлини тук-там от прозорците и уличните лампи, а пък небето е пълно със звезди.
Всичко е притихнало. Сякаш животът е замръзнал, застинал в мразовитата нощ. На пръв поглед изглежда пусто, безлично. Сякаш природата е изместила всичко останало и е застанала в центъра на всичко.
Ала заставам на кръстопътя и започвам да наблюдавам. Аз самата застивам, а оставям светът да ме заобикаля. Тогава и само тогава, когато не бързам заедно с другите, когато наистина се спра и се огледам, забелязвам, че всъщност всичко кипи от живот. Хора, обичащи се. Хора, които се карат насред прашните улици. Едни, бързащи за работа, други - спокойно ходещи си, изолирали проблемите чрез магията на музиката. Къщи, от които се чува детски смях и глъч. Коли, профучаващи покрай мен. Хора, лишени от материални облаги, но богати по душа. Хора, вглъбени в някакви свои проблеми. Хора, за които животът тепърва започва.А също и хора, чийто живот вече тлее. Котки, мяукащи за милувки, внимание. Кучета, гледащи с големи тъжни очи, но изпълени с надежда. Всичко е някак пламенно, живо, даже и крайно.
И всичко това, на фона на този така вълшебен и пленяващ пейзаж на Есента.
А ето ме и мен- на кръстопътя. Разбирам всичко наоколо, наблюдавам всеки, но не отгатвам себе си. Лутам се изгубена, размишлявам, откривам нови и нови неща за себе си, но никога достатъчни, че да мога да си кажа "Ето, това съм аз."  Вървя без посока, живея без цел. Съмнения са обвили душата ми, а тъгата е намерила трайно място в сърцето ми.
Каква съм аз? Коя съм аз? Откъде идвам? Накъде съм се запътила? Вечните въпроси, чиито отговори копнея да узная. Имам нужда да узная.  А най-вероятно ще ме измъчват цял живот.

Имаше едно момиче,изгубено сред света.
Често то лежеше на поляна,обсипана с цветя,сини като очите и. Усещаше аромата им,докосваше се до нежното им същество,обичаше. Косата и,златисто руса, напомняща на залез,се разстилаше около главата и,мека и силна едновременно. Ръцете и заравяха тънки дълги пръсти в синевата от цветя,грабваха няколко в шепа,след което ги изхвърляха нагоре. В ритъм на тъжна песен,листенцата се разстилаха отново по земята,откъдето бяха дошли.
Имаше едно момиче,изгубено сред света.
Понякога то сядаше на ивицата,където се сливат двата свята - морският и сухоземният. Там,където магията се случваше. Там,където всичко се раждаше и всичко свършваше. На началото и края на света. Стоеше на морския бряг,с боси крака и усмивка на лице,а водата я заливаше и отмиваше всичката болка. Вятърът отмяташе косите и назад,а небето я гледаше с топли,разбиращи очи. Заравяше ръката си в мокрия пясък,а когато я извадеше,с възхищение наблюдаваше миниатюрните песъчинки как се изплъзват от хватката и,връщайки се там,от където бяха дошли.
Имаше едно момиче,изгубено сред света.
Понякога то заставаше по средата на натоварена улица в големия град,където светът е забързан и малките детайли са забравени. Там,където хората не те забелязват,където можеш да правиш всичко.Там,където просто...не съществуваш. Беше скръстила изящните си крака на една пейка,докато светът я заобикаляше. Лекият дъждец докосваше кожата над колената и,където дългите кремави чорапи вече не покриваха плътта. Разсеяно се взираше в милионите души,минаващи по тротоара,всеки с неговите си проблеми.Вдигаше поглед към небесата и въздъхваше при зърването на белите птички,изпълняващи танца на самотата. Беше в центъра на всичко,но беше изгубена. Цялата енергия на света минаваше през нея,тя попиваше всяка емоция.
Не знаеше какво и се случва,но се усмихваше и казваше, "Красиво е,красиво е."

Gone

Беше сама. Кафето и кутията с цигари до нея бяха единствените и приятели. Музиката с дъх на носталгия кънтеше из целия апартамент. Пишещата машина, която бе намерила в  местния антикварен магазин,  бе единствената и утеха. Но... не знаеше какво да прави. Не беше писала от толкова отдавна, не знаеше как да започне. Имаше толкова много неща, които искаше да каже, но не можеше да ги подреди в думи, които да се отпечатат на белия лист хартия. А и ако трябва да сме честни, не смееше. Боеше се от това, което може да излезе. Не беше сигурна в себе си, в чувствата си, следователно и не беше сигурна, че може да контролира пръстите си. Все пак, нека не забравяме за безбройните пъти, в които тези нейни пръсти са я въвличали в неловки ситуации, които ще помни във вечността с примесени чувства на тъга и радост. Да, тези пръсти бяха изписали и красиви неща, на които хората се възхищаваха, но такива случаи отново бяха станали спонтанно, в сянката на нощта, когато всичко вече беше утихнало и бездушно. Когато клепачите вече натежаваха, а думите се отпечатваха все по-искрени и по-искрени. Та тя толкова мразеше факта, че няма контрол над себе си, че дори не и пукаше какво пише и дали беше хубаво. Тя просто искаше да придобие контрол, да е господарка на себе си.
Но по някаква ирония на съдбата, точно в този момент пръстите и, отново неконтролируеми, се протегнаха към кутията с цигари и извадиха една. Без дори да се усети,тя вече изпускаше дима през плътните си устни. Догато си дърпаше повторно, хвърли един измъчен поглед на клавишите, които бяха изтъркани от предишните пъти, в които ръцете и не я бяха слушали, и въздъхна. Повдигна чашата с кафе и механично я поднесе към устните си, но установи, че е празна. Стана, а тъй като пушеше бързо цигарите си, си запали втора, и отиде да си налее още от "магическата отвара", както наричаше тя кафето.
Не беше излизала от дни. Бога ми, не беше яла от дни. Единственото, което правеше, е да гледа в празното пространство, пиеки кафе и пушейки цигара след цигара. Приятелите и не се сещаха за нея напоследък. Роднините и? Обаждаха и се, но тя игнорираше всяко позвъняване под предтекст, че е навън. Какво се случваше с нея- никой не знаеше. Та тя самата не знаеше. Имаше само един човек, един единствен, който я разбираше дори без тя да се разбира. Човек, който бе надничал дори в най-тъмните кътчета на съзнанието и и въпреки всичко я обичаше. Човек, който я познаваше до болка, знаеше всяка нейната тайна, всяка нейна мисъл.
Но него вече го нямаше.

Пламтя, изгарям, превръщам се на прах.
Обичам, мразя, ето те и тебе пак.
Стоиш пред мен, но избледняваш,
бягаш ти от мене сякаш.
Като блян изникваш във нощта,
но събудя ли се- съм сама.
Мразя те, но те обичам.
И все пак аз при тебе тичам.
Защо го правя? Няма как.
Съдбата дава ми последен знак.
Да се лиша от теб или да се оправдая,
за да продължа за теб аз да мечтая.

Сенки

Тя вдига поглед от книгата. Ето го. Там. Пред нея. Посяга с ръка,за да го докосне. Истински ли е? Или е просто плод на въображението и? Фантазията ли си играе с нея? Или може би... може би за пръв път нещо хубаво и се случва. Няма значение. Той е там. Наблюдава я с прекрасните си очи. Усмихва се полувинчато и тръпчинките му се очертават на лицето. А тя? Тя е по- щастлива от всякога. Очите и,големи и зелени, бляскат от въодушевление,защото той е наблизо. Защото усеща присъствието му,погледа му върху себе си. Усеща мириса му и иска да се вкопчи в него и да остане в прегръдките му завинаги. Иска да се почувства закриляна,желана,обичана. Иска да се потопи в блаженство.
Затваря очи,представяйки си всичко това и приканвайки го да я докосне,да я има.. Няколко мига. Мимолетни,кратки мига. И тя отваря отново очите си,а пред нея няма никой. Сама е в празната стая,сама с едно пиано и няколко лавици,претъпкани с книги. Объркана,тя се изправя,опитвайки се да осъзнае какво се е случило. Дали всичко бе един сън? Дали не бе илюзия? Ами ако бяха просто сенки,раздвижили се в нощта,напомнили и на него? Какво,ако той въобще не съществуваше?
Започва да диша учестено. Отива до прозореца и поглеждаа навън,където мъглата се е обвила около всичко като пелена,предпазваща го от опастност. Мъгла,процеждаща се през процепите на прозорците,преминаваща през дрехите и` и загнездваща се чак в костите и. Мъгла,която я успокоява.
Всичко това се случва за секунди. След което тя се свлича по студената гола стена и избухва в ридания. Това,което изпитва,не може да се обясни напълно. Но нека се опитаме. Изпитва... празнота,липса,тъга,болка по отминалото време. Чувства се зависима от миналото,от това,което е било и никога повече няма да бъде. Чувства,че губи себе си,че се размива в сенките точно като онзи образ,за когото ви говорех по-рано.Изпитва нужда да е разбрана,намерена и спасена,защото се погубва,избледнява.
Дори не знае как да живее вече.Как да диша,как да се храни нормално... Не. Не знае. А и не иска да узнае. Просто иска него... образът от сенките.

Мъглива утрин, горещо кафе,
а аз за теб си мисля.
Сънливи очи, музика- силна,
а аз за теб си мисля.
Прокрадваща се светлина, уют,
а аз за теб си мисля.
Няма те, но се усмихвам.
Клепачите ми натежават, затварят се,
а после- отронва се сълза.
"До кога така" - крещи един глас в мен,
а отговор не идва.
"До кога?!"
 "До края на света."

Синьо- зелени планети.

Океан от синьо- зелени чувства,
мога цял ден в тях да се взирам.
Големи изящни божества,
чрез които до теб се допирам.

Като звезди блещукат в тъмата
да намерят лицето ми,
пък после изгаснат,
потопени в целувките ми.

"Обичам" е дума силна,
ала погледна ли в тез две планети сини,
оставам безсилна,
кълна се.

Може би те са просто прозорец,
хората казват, към душата,
но сякаш велик творец
изрисувал ги е слепешката.

Може би са измамни, лъжливи,
може коварни да са даже,
но чувствам ги тъй грижливи,
че от тях никой не може да ме откаже.

Не различавам илюзионно от реално,
ала в едно съм сигурна -
обичам тези два океана
безсилна, безскрупулна.