Тик-так

Тик- так, отброява часовникът .
Тик- так и времето лети.
Тик- так, така приключва грешникът.
Тик- так и гибел го сполети.

Тик- так, къде отиде, клети?
Настани ли се във вечността?
Тик- так, загубен си вовеки,
но не и в паметта.

Тик- так, могъл би ти да дишаш,
 през чуждий гръден кош.
Тик- так, само ако се вслушаш,
в гласа на нестихващата пустош.

Стените са празни и кухи,
викове раздират тежкия въздух.
Слухът ми стене, жалее,
смехът е изкуствен и сух.

 Като че спряло е всичко,
сякаш е стар стенен часовник.
Тишината руши и едничкото
останало в мене живо и толкоз.

Всяка една молекула от мене боли,
всяко кътче на душата ми е в агония.
Какво да направя, кажи,
от нея да се оттърва, прогоня я?

Стоя си аз, заблеяна нанякъде, и изведнъж слънцето озарява лицето ми внезапно. Един светлинен лъч проследява лявата страна на тялото ми, минавайки през врата, стигайки до китките ми и после- пръстите. Заглеждам се в собствената си кожа, тази мека плът, която ненавиждам по разни причини, та съзерцавам как яркостта на слънцето я кара да блести, да грейне. В следващия момент осъзнавам, че не мога да понасям да наблюдавам кожата си, но нещо в мен трепва, когато си представя твоята, озарена от толкова много светлина. Нещо в мен трепва при мисълта за късна утрин, ранен обяд, ако щете, когато съм се събудила, а лъча светлина, процеждащ се през процепа на завесите, топли лицето ти и огрява всяко едно малко несъвършенство, всяка една частичка от теб - затворените ти очи, отпуснатата спокойна физиономия, забавеното ти дишане, всичко. Настръхвам от картината, която без да искам, несъзнателно, обрисувам в най-малки детайли в съзнанието си.
Проклето да е това мое въображение. Понякога ме съсипва.

Нима не е приятно
като някой целува ти усмивката
прекрасна?
Нима не е стоплящо, уютно?
Но целува ли ти той сълзите,
най-ужасните,
това е, знай, най-чудно,
това е то любов.

Защото те обичам.

Защото те обичам.
Защото те обичам, не мога да спя нощем. И стоя будна до ранните часове на утрото, чудейки се как да те превъзмогна. Никога не съм брояла овце и тем подобни, но и не мисля да опитвам. Вместо това, бих искала да изследвам броя вдишвания и издишвания, които правиш, докато ме гледаш право в очите с онзи отвеян, влюбен поглед. Бих искала да преброя всяка една твоя мигла, да докосна лицето ти и да се почувствам спокойна.
Защото те обичам, не мога да мисля денем. Мира не ми даваш. Да застана на едно място, да се успокоя, се превръща в мисия невъзможна. Трябва да дишам учестено, заради липсата ти, вместо заради страстните ти целувки.
Не мога. Не издържам. Прекалено е изтощително, прекалено боли. Не усещам тялото си вече от болка. Не чувам мислите си. Единствено ти си се загнездил в съзнанието ми и не мога да се оттърся от теб.

Искам просто да избягам. Да хвана любимият си човек, старото си колело, кутията цигари и бутилката водка и просто да изчезна нанякъде. Да се чувствам свободна, да препускам през различните кътчета на света, да виждам различни хора, различни картини, ситуации, да вкусвам мириса на природата навсякъде. Да се чувствам свободна.
Искам да се забравя. Да съм толкова погълната от всичко, че да не мога да се сетя дори името ми как е. Искам почивка. Жизненоважно ми е.

Що е то?

Що е то, красотата?
Що е то, любов?
Може ли някой, моля, да ми каже.
Или пък не, недейте.
Толкова е просто всичко,
че само се дразня как
сами го усложняваме.
Чувствай и ще откриеш отговорите,
чисто и просто. Друго се не иска,
друго не ти трябва.
Истината се усеща отвътре, а с нея
и всичко останало.
Просто вярвай в съвършенството на
неусложнените неща и ще видиш,
че те сами придобиват смисъл.

Аз кървя, а душата ми тлее.

Омраза.
Кръв се лее по пода.
Излиза право от душата
и тежко се приземява
с притъпен празен звук.
Омраза, но не каква да е,
а най-ужасната, всепоглъщата,
унищожителна - себеомразата.
Аз кървя, а душата ми тлее.
Погледът, насочен към белия таван,
гледа и не осъзнава.
Изцедена съм, нищо не остана от мене,
и точно тогава, в този последен момент
преди да изгубя съзнание,
се прераждам и събирам сили наново
да продължа
да страдам,
да стена.

Ограничеността хорска
трови ми душата.
Сърца имат, пък не чувстват.
Очи имат, а дали виждат?
Сетива имат, ала не усещат.
За какво им е живот, като не живеят?
Не допускат до себе си
мисълта едничка,
че светът не само ни носи
на гърба на една птичка
с отрязани крила, ами
понякога трябва да се
потрудим, уви,
та да ни оценяват, нали?

Ех, пусти егоисти,
не чакайте все наготово.
 Пуснете се вие по мръсната писта,
пък после отново
очаквайте своя успех на чужд гръб
и скептично гледайте тоз,
който се труди и скръб
го е увила дотолкоз,
че не може да се оттърси.

Аз бях...

Аз бях съвкупност от буреносни мисли и чувства. Аз бях светкавично първична, често това ми изиграваше лоша шега. Бях прекалено иррационална, почти като тайфун препуснах през света, без да се спра и да се огледам. Бях по-лекомислеща, по-непринудена и необременена.
 И изведнъж...
Вече не бях тези неща. Вече не знаех какво съм. Не можех да се определя. Бях мъглива сянка, мираж, неидентифициран обект. Бях просто призрак, витаещ в тъмнината. Може би все още съм такава, каквато бях преди, може би съм и много повече. А може би никога няма да разбера каква точно съм.
Подозирам, че просто съм се научила как да се прикривам, толкова добре, че сама не мога да се разгадая. Което е някак трагично от своя страна, но съм принудена да се науча да живея с фактите.

Блажена тишина.
По здрач.
Уморени погледи,
семпли въздишки,
меки ресници,
плавно затварящи
завесите на очите.
Тиха музика,
погледи бегли,
миризма на кафе
и френски кроасани.
Жарки докосвания,
приканваща плът,
ухание прелестно
на любов.
Знаете, мога до утре
така
картината да си
доукрасявам,
но това, което не
знаете, е -
душата си бих продала
да я превърна в
реалност.