Стоя си аз, заблеяна нанякъде, и изведнъж слънцето озарява лицето ми внезапно. Един светлинен лъч проследява лявата страна на тялото ми, минавайки през врата, стигайки до китките ми и после- пръстите. Заглеждам се в собствената си кожа, тази мека плът, която ненавиждам по разни причини, та съзерцавам как яркостта на слънцето я кара да блести, да грейне. В следващия момент осъзнавам, че не мога да понасям да наблюдавам кожата си, но нещо в мен трепва, когато си представя твоята, озарена от толкова много светлина. Нещо в мен трепва при мисълта за късна утрин, ранен обяд, ако щете, когато съм се събудила, а лъча светлина, процеждащ се през процепа на завесите, топли лицето ти и огрява всяко едно малко несъвършенство, всяка една частичка от теб - затворените ти очи, отпуснатата спокойна физиономия, забавеното ти дишане, всичко. Настръхвам от картината, която без да искам, несъзнателно, обрисувам в най-малки детайли в съзнанието си.
Проклето да е това мое въображение. Понякога ме съсипва.