Ограничеността хорска
трови ми душата.
Сърца имат, пък не чувстват.
Очи имат, а дали виждат?
Сетива имат, ала не усещат.
За какво им е живот, като не живеят?
Не допускат до себе си
мисълта едничка,
че светът не само ни носи
на гърба на една птичка
с отрязани крила, ами
понякога трябва да се
потрудим, уви,
та да ни оценяват, нали?

Ех, пусти егоисти,
не чакайте все наготово.
 Пуснете се вие по мръсната писта,
пък после отново
очаквайте своя успех на чужд гръб
и скептично гледайте тоз,
който се труди и скръб
го е увила дотолкоз,
че не може да се оттърси.