Небето е едно такова....
розово,
с известни нюанси на сивото и пурпурното.
Сивото отразява мъглата, разгърнала се в душата ми напоследък.
Часът е шест и тридесет и пет сутринта, когато е леко трудно да съществуваш.
Но на небето това не му пречи.
То умело съчетава цветовете на заранта,
превръщайки ги в най-разнообразен набор от картини.

Няколко намокрени цигари

Сълзите стичат се по-бързо и от дъжд,
неравномерни капки приземяват се
върху запалената ми цигара неведнъж
и капят като из ведро.

Полувинчато се усмихвам и си дръпвам,
а пушекът издишам кат` отрова.
Цигарата гори, ала не със огън,
а с болка стара или нова.

Огънят угасва, хвърлям фаса
и паля си аз втора.
Ала в същия момент отронва се
сълза поредна, нейде взора.

Сълзите капят, очите ми са
в наводнение.
Цигари паля една след друга,
бидейки в светло неведение.

И край. Тютюн така и не остана.
Само трохите и огризките от
огорчение. Нека,нека престане
да вали в ядрото на моя живот.