Снежинки ледени
капят по душата ми.
От спомени болезнени
замръзва тя.

Снежна буря
се завихря във главата ми
и не мога да се преборя
да я спра.

Адът е замръзнал,
хаос просъществува,
в миг превърнал
вечността.

Дали ще изгрее
някога слънце
в мрака
на мойта душа?

Дали ще разцъфнат
лилии някакви
и ще хвръкнат
крилати същества?

Дали ще запея
песни тъй радостни,
че да стопля
своята тъга?

Не, няма, защото
адът ще е самотен без мен.
И хаосът не може
да остане несподелен.

А тъй красиво е всичко
в дълбините на мрака,
че не ще позволя
да изгние в забрава.

Любовта ни може да угасне,
но ще останат искри.
Любовта ни може да загине,
но през вселени ще проехти.

Любовта ни е жива мистерия,
отзвук на нежни слова.
Тя е трагична феерия,
със крехка коварна съдба.

Любовта ни е страстно желание,
обречен съюз неделим,
любовта ни е плахо стенание,
опасен пожар необратим.

Любовта ни е вик в тишината,
и досег до славния бряг,
любовта ни е поглед в мъглата,
оцелява през мъка и страх.

Любовта ни е сила болезнена,
тя е пламък, който вечно ще гори,
ще е с нас, макар и отречена
до последен дъх и всякакви беди.

Били ли сме някога живи,
наистина живи и дишащи
или родени сме вече сънливи
от немощ и страх агонизиращи?

Били сме отдавна забравени
без диря, без път в пустошта.
Били сме все пренебрегвани
като бездомни сиротни деца.

Били сме и нявга щастливи,
по бледите устни- усмивки,
може би сме били талантливи
с мисловни чудати извивки.

Били ли сме някога живи,
наистина живи и дишащи
или сме бродещи мъртви,
тленници неми, рушащи?