Gone

Беше сама. Кафето и кутията с цигари до нея бяха единствените и приятели. Музиката с дъх на носталгия кънтеше из целия апартамент. Пишещата машина, която бе намерила в  местния антикварен магазин,  бе единствената и утеха. Но... не знаеше какво да прави. Не беше писала от толкова отдавна, не знаеше как да започне. Имаше толкова много неща, които искаше да каже, но не можеше да ги подреди в думи, които да се отпечатат на белия лист хартия. А и ако трябва да сме честни, не смееше. Боеше се от това, което може да излезе. Не беше сигурна в себе си, в чувствата си, следователно и не беше сигурна, че може да контролира пръстите си. Все пак, нека не забравяме за безбройните пъти, в които тези нейни пръсти са я въвличали в неловки ситуации, които ще помни във вечността с примесени чувства на тъга и радост. Да, тези пръсти бяха изписали и красиви неща, на които хората се възхищаваха, но такива случаи отново бяха станали спонтанно, в сянката на нощта, когато всичко вече беше утихнало и бездушно. Когато клепачите вече натежаваха, а думите се отпечатваха все по-искрени и по-искрени. Та тя толкова мразеше факта, че няма контрол над себе си, че дори не и пукаше какво пише и дали беше хубаво. Тя просто искаше да придобие контрол, да е господарка на себе си.
Но по някаква ирония на съдбата, точно в този момент пръстите и, отново неконтролируеми, се протегнаха към кутията с цигари и извадиха една. Без дори да се усети,тя вече изпускаше дима през плътните си устни. Догато си дърпаше повторно, хвърли един измъчен поглед на клавишите, които бяха изтъркани от предишните пъти, в които ръцете и не я бяха слушали, и въздъхна. Повдигна чашата с кафе и механично я поднесе към устните си, но установи, че е празна. Стана, а тъй като пушеше бързо цигарите си, си запали втора, и отиде да си налее още от "магическата отвара", както наричаше тя кафето.
Не беше излизала от дни. Бога ми, не беше яла от дни. Единственото, което правеше, е да гледа в празното пространство, пиеки кафе и пушейки цигара след цигара. Приятелите и не се сещаха за нея напоследък. Роднините и? Обаждаха и се, но тя игнорираше всяко позвъняване под предтекст, че е навън. Какво се случваше с нея- никой не знаеше. Та тя самата не знаеше. Имаше само един човек, един единствен, който я разбираше дори без тя да се разбира. Човек, който бе надничал дори в най-тъмните кътчета на съзнанието и и въпреки всичко я обичаше. Човек, който я познаваше до болка, знаеше всяка нейната тайна, всяка нейна мисъл.
Но него вече го нямаше.