Безсмислие на смисълът

Оксиморон от безвремие

Завити сме всичките

В мъгла на смирение

Живот без посока

Човекът без цел

Избавя порока

На заем болката взел 

Бъдете единни

Бъдете сами

Живейте безсилно

Има ли смисъл, кажи?

new beginnings
flames of fears
tears of joy
changes are here

the time
to trust in
yourself
is now
and forever

градиш
характер
а характерът
гради ли
теб?

намери
си
  кътче
някъде в душата
и си
посади
  спокойствие

ще го поливаш
с умиление
и ще го гледаш
как расте
във удивление,
докато не разбереш,
че
сам създал си
          Своя
    Рай
*

bravery
 is
     fear
in its
     desire
to
 change

Понякога

понякога не мога да мечтая
понякога не искам да боли
понякога сърцето ми не трае
без теб не иска да стои

понякога не мога да ридая
понякога живота си лети
понякога ми стига аз да зная
че там някъде си ти

понякога във мене се съмнявам
понякога не смея да крещя
понякога не искам да признавам
как тайно се руша

понякога не мога да попитам
понякога не зная аз защо
как все тъй гледаш ме с възхита
и оплитаме се ний в едно

понякога не мога да изкажа
не зная как да ти благодаря
за твоята любов разкошна сякаш
не зная аз с какво да те даря

понякога душата ми трепери
понякога не може да мълчи
понякога копнее тя да те намери
и да се вгледа в сините очи
*
понякога те обичам повече
отколкото мога да осъзная

may

   your wounds

turn

         into

flowers

Живея със спомени За една мечта Усмивка ме гони Дори във съня В очите- небе Такова едно, синьо Превръщам се във дете Слабо и безсилно Излъчваш топлина Уют и пак надежда Криле да полетя Любовта така изглежда Поезията е в миналото Щастие във вечността В един миг застиналото Безвремие на личността .... Слети в едно Свят акт на Взаимност

Обаятелен поглед
Завладяващ ме зов Морска стихия Отива на лов Плаче небето Сълзи от сатен Разбиват се вълните Вътре във мен Океан от мечти Разбити по брега Моля те, не плачи Любовта досега Спомен остава Нежно сияние Кръв се дарява Зловещо стенание Живееш във мен Като огън, стихия Паметов ден, Болка ли, изтрий я Прераждане ново Лъч светлина Щастлив си, готово С усмивка една. 

Отрова

Със спринцовка изтръгни
отровата от мойте вени,
бавно и полека си тръгни
и остави ме във забвение.

Със спринцовка изтръгни
ти злото от кръвта ми
и погледни ме, помогни,
заший ти моите душевни рани.

Инжектирай любовта си,
противоотровата на мойте демони
като отрова в малки дози,
тъй вярна на съвременни романи.

Инжектирай любовта си
в тъмнината на мойта душа
и светлина ти възцари,
да мога болката да заглуша.

Самоотбрана или разруха
са мотивите за тежката въздишка?
Умееш ли, момиче, да се пазиш?
Живееш тъй, като че ли тичаш,
подгонена от тъмна болест.
Тичаш ли, тичаш, а дъхът
не секва, но затрудняваш се,
усещаш дробовете си как
ще се пръснат
и не знаеш нито как да спреш,
нито как да продължиш
напред.
Успяваш ли да се предпазиш
от ударите на живота?
Или сама се зашлевяваш,
събаряш мислите си на земята
и се разкопчаваш
емоционално
б у к в а
п о
б у к в а
в стаята на пода...
Поплачеш разпиляна,
пък вържеш косата си
на стегната опашка,
събереш парченцата
от себе си
и се изправяш ти отново.
Подаряваш си усмивка
в огледалото,
повдигнеш веждите си строго,
победена или победител
ти пак излизаш босонога.

задух в празна стая
така измъчен погледът крещи
умът от алкохола е замаян
кошмарът на нощта си ти

безсънни нощи и свирепи мисли
преследват демоните през деня
урок порочен а виниш ли
себе си или света

фатален край и продължение
на кръговрата от злини
кога ли ще намеря аз спасение
от вечната тъга- това си ти.

Скрий ме
в кътчетата на съзнанието си,
където никой
няма да ме види.

Пази ме
на върха на мислите си
като скъпоценност
за душата.

Прибери ме
в джобчето на якето си,
както детето- своята играчка,
страхуващо се
да не я отнемат.

А сега: пусни ме,
като глътка въздух
ме издишай
и знай, че ще остана
като прашинка
винаги в сърцето ти.

Диви пеперуди

С разперени криле,
обагрени с живот,
като че пречупени
през капка дъжд,
изгряващи едва
с цветовете на дъга
живеят, за да радват
безчувствени очи.

Хубави като лъжа,
която тъжният желае
за утеха от реалността,
обречени са те на сянка
от своите криле.
Пъстри, незабележими,
вероятно все самотни
минават през света.

Мамещи чрез светлината,
недостъпни, ала тъй красиви,
че жалееш свободата
да ги стигнеш, та да изгориш.
Тленни призраци, изящни,
във капан не могат да попаднат,
да ги гледаш можеш вечно,
а посегнеш ли - ще отлетят.

На кръстопът
брожение съдбовно
лунна светлина
секунда вечност.
***
Да се луташ из море от самота,
да крещиш във светла празнота,
чудейки се аз ли съм, защо съм
родена на тази земя...

Искаше ми се поема да напиша,
оплаквайки своята душа.
Не ме разбирайте погрешно,
не желая да се утеша.

Исках просто да пролея
капчица несподеленост,
ала някак си не смея
да запея песента.

Стиховете разпиляни
като мислите ми веч
в опити да проумея
отлетяха надалеч.

Сега остана само тишината,
като игла попиваща в плътта,
белият лист хартия, напоен със сълзи
и липса на всякакви думи.

Ако някой тръгне
сълзите ти да събира
капка по капка,
океан ще направи,
по-голям от Тихия
и после ще разбере,
че полза е нямало,
защото са празни,
безплътни, студени
като Антарктика,
а погледне ли
в очите ти ще види
огън и жар
и тлеещи страсти,
горещо желание
по-горещо от Ада
Тогава ще ахне
в почуда, не вярвайки,
че съществува
такъв парадокс
от жена.

Снежинки ледени
капят по душата ми.
От спомени болезнени
замръзва тя.

Снежна буря
се завихря във главата ми
и не мога да се преборя
да я спра.

Адът е замръзнал,
хаос просъществува,
в миг превърнал
вечността.

Дали ще изгрее
някога слънце
в мрака
на мойта душа?

Дали ще разцъфнат
лилии някакви
и ще хвръкнат
крилати същества?

Дали ще запея
песни тъй радостни,
че да стопля
своята тъга?

Не, няма, защото
адът ще е самотен без мен.
И хаосът не може
да остане несподелен.

А тъй красиво е всичко
в дълбините на мрака,
че не ще позволя
да изгние в забрава.

Любовта ни може да угасне,
но ще останат искри.
Любовта ни може да загине,
но през вселени ще проехти.

Любовта ни е жива мистерия,
отзвук на нежни слова.
Тя е трагична феерия,
със крехка коварна съдба.

Любовта ни е страстно желание,
обречен съюз неделим,
любовта ни е плахо стенание,
опасен пожар необратим.

Любовта ни е вик в тишината,
и досег до славния бряг,
любовта ни е поглед в мъглата,
оцелява през мъка и страх.

Любовта ни е сила болезнена,
тя е пламък, който вечно ще гори,
ще е с нас, макар и отречена
до последен дъх и всякакви беди.

Били ли сме някога живи,
наистина живи и дишащи
или родени сме вече сънливи
от немощ и страх агонизиращи?

Били сме отдавна забравени
без диря, без път в пустошта.
Били сме все пренебрегвани
като бездомни сиротни деца.

Били сме и нявга щастливи,
по бледите устни- усмивки,
може би сме били талантливи
с мисловни чудати извивки.

Били ли сме някога живи,
наистина живи и дишащи
или сме бродещи мъртви,
тленници неми, рушащи?

Небето е едно такова....
розово,
с известни нюанси на сивото и пурпурното.
Сивото отразява мъглата, разгърнала се в душата ми напоследък.
Часът е шест и тридесет и пет сутринта, когато е леко трудно да съществуваш.
Но на небето това не му пречи.
То умело съчетава цветовете на заранта,
превръщайки ги в най-разнообразен набор от картини.