Ограничеността хорска
трови ми душата.
Сърца имат, пък не чувстват.
Очи имат, а дали виждат?
Сетива имат, ала не усещат.
За какво им е живот, като не живеят?
Не допускат до себе си
мисълта едничка,
че светът не само ни носи
на гърба на една птичка
с отрязани крила, ами
понякога трябва да се
потрудим, уви,
та да ни оценяват, нали?

Ех, пусти егоисти,
не чакайте все наготово.
 Пуснете се вие по мръсната писта,
пък после отново
очаквайте своя успех на чужд гръб
и скептично гледайте тоз,
който се труди и скръб
го е увила дотолкоз,
че не може да се оттърси.

Аз бях...

Аз бях съвкупност от буреносни мисли и чувства. Аз бях светкавично първична, често това ми изиграваше лоша шега. Бях прекалено иррационална, почти като тайфун препуснах през света, без да се спра и да се огледам. Бях по-лекомислеща, по-непринудена и необременена.
 И изведнъж...
Вече не бях тези неща. Вече не знаех какво съм. Не можех да се определя. Бях мъглива сянка, мираж, неидентифициран обект. Бях просто призрак, витаещ в тъмнината. Може би все още съм такава, каквато бях преди, може би съм и много повече. А може би никога няма да разбера каква точно съм.
Подозирам, че просто съм се научила как да се прикривам, толкова добре, че сама не мога да се разгадая. Което е някак трагично от своя страна, но съм принудена да се науча да живея с фактите.

Блажена тишина.
По здрач.
Уморени погледи,
семпли въздишки,
меки ресници,
плавно затварящи
завесите на очите.
Тиха музика,
погледи бегли,
миризма на кафе
и френски кроасани.
Жарки докосвания,
приканваща плът,
ухание прелестно
на любов.
Знаете, мога до утре
така
картината да си
доукрасявам,
но това, което не
знаете, е -
душата си бих продала
да я превърна в
реалност.